Измина една седмица, откакто ЦСКА загуби шампионата, загуби едно почти спечелено първенство 5 кръга преди края на А група. С последния съдийски сигнал на мача в Разград се отприщи вълна от подигравки, коментари, жлъчни подмятания и присмех от страна на колегите от отсрещния сектор.

Привържениците на отбора, класирал се с кански мъки и нелепи подаръци от преките си конкуренти за ЕКТ в последния кръг, намериха смисъла на това първенство със загубата на ЦСКА и възможността, която им се отдаде да излеят злобата, отчаянието и срама от карикатурата, която представляваше техния отбор през целия сезон 2011/2012. Дори  по подобие на феновете на Ботев Пловдив закачиха транспарант с въпрос къде е титлата. Уви, и там са втори.

Изумително бе настървението на голяма част от публиката на колегите в тъмни краски, с което се надпреварваха да пишат бисер след бисер относно загубата на титлата, въпреки че в последните дни се наблюдава затишие на подигравките. Вместо да погледнат собствения си двор, с голямо въображение измисляха коментари от рода, че сме били "голям отбор" и че трябвало да "бъдем горди" с ЦСКА.

В отговор на това, седмица по-късно, когато емоциите от нелепо загубената 32-ра титла, отговорно заявявам, че съм горд, че съм привърженик на ЦСКА. Отговор, с който не се съмнявам, че ще се съгласят почти всички останали фенове.

Горд съм, че ЦСКА до последно беше в борбата за шампионската титла. До последния 30 кръг ЦСКА беше на 1-во място в класирането и съвсем малко не достигна, за да се окичи със златни медали. 10-те останали армейци на мача в Разград бяха на 3 греди разстояние от титлата в А група в директен мач срещу безспорно най-добрият отбор в спортно-техническо отношение тази година – Лудогорец.

Загубата боли, начинът, по-който загубихме титлата за 5 кръга ще остави трайна следа, както в хората, които пропътувахме стотици километри до Разград, така и във всеки друг привърженик на ЦСКА /така, както Тулуза все още е траен спомен във всички нас/. Някои се питат дали можеше да бъде по-лошо...

Горд съм с това, което ЦСКА постигна през пролетния полусезон. Един обезкървен отбор, лишен от най-добрите си футболисти от есента с изключение на Жуниор Мораес / някои продадени, други наказани, трети контузени /, отбор, който бе разсипан вътрешно от поредното гениално решение на титаните, като назначиха Дуци за..."нещо" в ЦСКА, отбор, разделен на групички, с постоянни интриги, скандали и несигурност, отбор, чиято подготовка беше по-скоро насочена към съсипване на здравето на играчите, отбор, изграден от деца, футболисти, които не стават за ЦСКА и един Жуниор Мораес, беше на една крачка от титлата.

Големият отбор се познава по много неща, като едно от тях е това, че след като си ударен и си паднал, отново се изправяш. През зимната пауза ЦСКА не бе просто ударен, ЦСКА беше буквално пребит от своите собственици. Но се изправи и с наличните футболисти, без пари, без селекция, без подготовка, обърка прогнозите за пълен крах на всички.

Горд съм от представянето на момчетата. Всеки мач ходех с желание на стадиона, не просто по навик или задължение, защото виждах желанието, с което играеха нашите. Виждах пределната им мотивация, усилията, които полагаха за всяка спечелена точка. Нямаше нищо подарено, всичко бе постигнато с много труд. Малко не достигна.

Горд съм и неимоверно благодарен, че ЦСКА ми подари възможността да съм пряк участник в събитията от миналата сряда. 710км от София до Разград и обратно. 13 часа път. Това не беше ненужно усилие, не беше тегоба. Беше изключително изживяване. Някои ще се хванат за това, че сме паднали.

Да, загубихме, да – боли, да – не е приятно. Но никой не може да ни отнеме възможността, която имахме. Цяла седмица да си несигурен, дали ще успееш да се сдобиеш с билет. Вълнението, което те обзема вторник вечерта срещу сряда, защото знаеш, че утре е големият ден. Денят, в който твоят отбор се изправя във финален мач, мач за титлата. Неописуемото изживяване да пътуваш в колона с хора като теб, различни характери, различни личности с различни разбирания, но обединени от една идея и от една конкретна цел.

Напрежението преди началният съдийски сигнал, подкрепата за отбора, надеждата и вяра за победа, която се вижда в очите на всеки един човек, застанал около теб,  песните, аплодирането след края на мача, когато въпреки че си загубил, си видял желанието на играчите да спечелят, превейки всичко по силите и възможностите си. Не ни достигна малко.

Заслужава си и безкрайното разочарование след края на мача. Заслужава си, защото си бил там, защото си имал възможност да изживееш този момент, защото си подкрепял отбора си докрай, независимо дали си успял да отидеш на мача или си тръпнал пред телевизора вкъщи, при приятели или в някое заведение.

Заслужава си дори тъжният път наобратно. Зациклилият и безизразен поглед, празнотата в душата, разочарованието, неверието, че немислимото се е случило.

Заслужава си и съм горд, че съм от ЦСКА, защото точно този отбор, осакатен през зимата от собствениците, сглобен от деца, играчи, които нямат качества, за да играят в ЦСКА, Жуниор Мораес и Стойчо Младенов, се вдигна от нокаута и ни носеше радост цяла пролет с желанието си за игра и със знанието какво защитаваш и чия емблема носиш на гърдите до сърцето си, а това е по-важно от титли и купи! Защото има ли го това усещане, това желание, тази любов, успехите неимоверно ще дойдат.

Можеше ли нещо да бъде по-лошо от епилога на първенството, от завършека на сряда вечерта?

Можеше да сме в позиция, в която да сме с огромни очаквания, с високомерно поведение, да се отнасяме пренебрежително и подигравателно към останалите отбори, можеше да се говорят много приказки колко си велик, как другите съществуват, докато ти ги тъпчеш и си "вся и всё", най-великият и неповторим. Можеше да те е срам от играчите долу, които разхождат някакъв екип с нежелание и единствената цел да си приберат паричките в края на месеца. Можеше да си обект на съжаление, на присмех заради големите приказки и нулевата им подкрепа с действия.

Можеше да си отбор, който води люта битка за челно класиране в местата от 3-то до 7-мо Можеше да си привърженик на безобразен, безличен, карикатурен отбор, който се подиграва на собствените си фенове. Можеше едничката ти радост и смисъла в първенството да бъде това единият финалист  да падне, за можеш да му се подиграваш, за да може да излееш мъката, яда, злобата от това, че твоят отбор е кръгла нула, едно разбито нищо и да живееш на принципа "не на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле"

А можеше да си левскар...

Един от ЦСКА

ПП1: Честита титла на Лудогорец, пожелавам им успешно представяне в Шл!

ПП2:  Коментарът не цели да обиди колегите левскари, които не се отъждествявт с написаното по горе.