Този велик мач не се помни само заради разгромния резултат – има и един с по-впечатляващи цифри. И само който е бил тогава на стадиона или е бил свидетел по улиците след мача, чак до сутринта, може да разбере какво искам да кажа. Важно е и да се знае нещо за политическата атмосфера към края на шейсетте години, когато в източния лагер се усещаше духът на антисъветизма, познат от будапещенските вълнения десетина години преди това.
В България бе немислимо да се очакват даже и имитации на ставащото в Унгария, Чехословакия, Полша…Дори напротив – нашият генерален секретар Т.Ж. бе най-усърден в съветските приготовления за нахлуване на армията ни в чужди граници. Народът само можеше да слухти от западните станции къде каква” пролет” се задава и какви нежни революции се задават. Задоволявахме се да държим ухо до някой „езоповски оратор” по сбирките с футболни запалянковци, преди да разтурят и тях.
Но дойде този мач между вечните съперници в нашето първенство, получи се доста неочакван резултат на терена, и това стана отдушникът за хиляди интересуващи се и неинтересуващи се от мачове софиянци.
В друго време и по друг повод българинът не би се осмелил така да се отпусне, забравил и футбола и резултата.
Среднощни хорА по улиците, предизвикателства към милиционерите, люти гонки из подлезите, забавляващи се фенове, крайно изнервени служители на реда. Прегръдките между хора, които не се познават, се случваха по кръстовеищата.
С моите по-романтични настроения от онова време, и доста ошашавен от ставащото около мен, за първи път вниквах в стиховете на Христо Смирненски:
„…В тълпите е скрита сила незнайна
Стопено е слънцето в тях…”.
Такива тръпки от среща с “тълпата” усетих и три години по-късно, когато половин милион хора бяха наизлезли по улиците за погребението на Гунди и Котков. А всъщност, и в нов опит да погребат домораслия си страх, оставил ни встрани от всякакви “европейски пролети”.
Инак, на 17 ноември вечерта не беше станало кой знае какво, но беше достатъчно, за прозорливите сталинисти /милкобалевисти/– вместо да се разиграва милицията и държавна сигурност, по-добре е тази тълпа да се радва на футболни победи, но спечелени от отбора на самата държавна сигурност…
На всички е известни каква бе съдбата на „Левски” и левскарите няколко месеца по-късно. Поставени на отбора бяха не просто милиционерски пагони, но за втори път след 9 септември 1944 г., направиха опит да зачеркнат най-истинските страници от историята на народния клуб…
Със сигурност за това ще се говори и пише още дълго, то е и морално задължение на още живите свидетели.
Драгой, dragoi2010.wordpress.com