КОГАТО ЮГОСЛАВСКИТЕ ФУТБОЛИСТИ СЕ ВОДЕХА "ФУТБОЛЕРИ", НАШИТЕ СЕ ВОДЕХА КОМАНДИРИ НА БАТАЛЬОНИ
Изчетох каквото изчетох около предизвестения провал в евротурнирите. Из форумите с основателна тревога се питат: до кога ще се търпят недъзите в българския футбол? Според едни – докато го има Боби Михайлов, според други – докато не стъпи на краката си отборът на банкера Цветан Василев, според други – докато не се прочисти "армията" от боклуци. /Т.е. – да остане и без публиката си и най-вече без журналисти като ГА и НА .../. По правилно тълкува наличието на недъзи Владимир Зарков- според него не се следят в достатъчна степен прогнозите, които той залага в своите безброй статии в безброй медии... За мен какво остава – освен да тръгна по следите на недъзите в българския футбол – по любимия си и неотменим маршрут.
"Недъгът" потегля от първия пагон, сложен върху рамото на професионален български футболист, облекчен да дели мегдан с колеги без пагони. По-късно такива бяха раздадени на играчите от още три-четири отбора /от различни ведомства/ , а привилегиите, давани от парвенюта, създават други парвенюта. Достигнали лесно тавана си в нашето първенство, и без шанс да се доказват на друго равнище, звездите ни създадоха нашенски критерии за футболно величие и недостижимост. На Георги Аспарухов бе позволено да кара лек автомобил, каквито бяхме виждали само на паркинга на хотел "Балкан",/ днес "Шератон"/. Митата Якимов имаше достъп до покер каретата на висши офицери от министерството, Никола Котков, необезпокояван от папараци, си пиеше по 3-4 мастики в деня пред мачове. Иван Колев и Пижо Миланов бяха трафикантите на ръчни часовници, които никой не пребъркваше на митницата. Може много да се изброява, макар че, на фона на днешните футболни милионери, то не е нищо. Но си е част от привилегиите, гарантирани от парвенютата, властващи около футбола. Пък и какво повече да им осигуряват – офицерски чинове и заплати, ранни пенсии, коли и жилища без чакане на ред – това беше равнището. А, да – и онези "пет лева от Тодор Живков", но те се начисляваха към всяка заплата...
Сега ще кажа и защо ми трябва да припомням всичко това– заради отпадането на три наши евроучастника от отбори от бивша Югославия. Динамо си е гранд от едно време, но не знам да е бил на соцпривилегии. А по-интересни са Мура, които събирали помежду си пари за връщане от летище Баку, и Сараево, които бяха подиграни от нашия дембелин-парвеню, че пътували с раздрънкан рейс, вместо с правителксвен самолет..
По същество – бивша Югославия е всепризната износителка на футболни таланти в Европа и целия свят. Наскоро прочетох, че само бразилците са повече от сърби, хървати, босненци, черногорци, словени, македонци... из всевъзможните тимове листове – от елита до пет нива по-надолу. А на какво се дължи понятието "югославска школа" ли? Аз мисля, че се дължи и на разминаването с пагоните и опекунството на властници-парвенюта. А в основата на това е разликата между Титовия комунизъм и съветският комунизъм, който се наложи у нас след 1948 година.
При нас записването на екскурзия дори по маршрутаКишинев-Ленингград-Москва се предшестваше от проучване на туриста и кратък инструктаж, а "по-западното" население вече свободно обикаляше Европа, учеше езици, печелеше свои пари и събираше акъл, включително и футболен. И докато талантът Георги Денев – Кучето се е водил на щат "командир на батальон" в поделението в Сандански, на паспортите на връстниците му, с имена, завършващи на "ич" /и подобни/, срещу графа "професия" е пишело "футболер"....
Сега разбирате ли защо и днес, един с такова име може да си намери треньорска и мениджърска работа дори в Испания, Германия, Аржентина... Докато нашите запасни футболни офицери, не научили повече от десетина чужди думи, се наливат като донски казаци и изкарват нещо над пенсиите, подписвайки парвенюшки декларации...
Инак голяма носталгия по онези времена, когато имало ред и дисциплина. А полковник Миланов – Чопъра се върти в главите на ГА-га, НА-на и Зарковци като единственото спасение от днешните недъзи в българския футбол. Той, например, след един такъв резил срещу Мура, на другия ден е щял да нареди на армейските футболисти да дойдат на тренировка в пълно бойно снаряжение – чепици, автомат, шансов инструмент, противогаз...Чувал съм го от Цоньо Василев за след загуби от "Левски" – не като оплакване, а като похвала към дисциплината, майка на армейските успехи. Няма да го чуете от устата на Драган Джаич, примерно, макар и да е играл в отбори,най-малкото равностойни на нашите славни петилъчковци.
Съвсем не между другото, в Югославия срочно служещи войници нямаха право да играят професионален футбол – цели две години. Офицери е имало, но когато един Шекуларацпостъпил в армията, не му разрешили дори на световното да отиде с националния отбор. /А нашите от затвора можеха да го извадят.../
Май тук е уместно да дам и друг пример за различната история на двете футболни школи. Случаят стана широко известен от първите страници на вестниците – снимка на четири-пет колони от съблекалнята на ЦСКА "Червено знаме" след полуфиналния мач с Интер. На снимката министърът на отбраната Добри Джуров, застанал пред полуголия автор на победния гол, рапортува: "Поздравявам ви с гола, старшина Радлев!".
Момчето, дошло от Локомотив-София само преди месец-два, даже не знае, че на гола глава не се козирува, нямал е и задължителната войнишка клетва, без която нямаш право да излезеш от портала на поделението, камо ли да играеш по стадиони и да пътуваш из чужбина.
Запалените по "ерата на Чопъра" може и да са прави, но пък вижте и каква продукция е дала тя – Стойчо Младенов, несвободният, без въображение, разчиташ на мотивации и интриги, готов да изоре земята, да реже живо месо, да понася удари под кръста... Само не и да извлече от питомеца си оригиналност, да го накара да импровезира..
Същият ще се окаже и Илиян Илиев – безсилен пред едни слабо тренирани сараевски момчета, между които и трътльовци, но освободени да творят на терена, а не да изпълняват зубрашки тактики.
Обяснението пак може да се търси в традициите на една истинска футболна школа, далеч от опекунството на футболни властници...
Може да изглежда, че прекалено идиализирам футбола в западните ни съседи, още повече, че Лудогорец най-малкото беше равностоен на един от най-видните представители на този модел. Да, прави чест на нашия шампион, но онези 50-60 процента чужденци все пак са факт. В Динамо имаше 2-3, запомних бразилеца Самир, а в Мура и Сараево май нямаше нито един. За сметка на общо двайсетината легионери в трите ни отпаднали отбори.
Но на въпроса, /зададен преди половин век от уводната статия на вестник Работническо дело/ – до кога ще се търпят недъзите на българския футбол?
Според едни – докато не си върнем полковник Миланов – Чопъра, според други – докато не изгоним боклуците от боклукчийските сектори, според други – докато не си върнем Наско Сираков /дори и Батков да останел.../.
Моята прогноза е – докато не мръднем от последното място в Брюкселската класация. Хората са го написали и в доклада, Жаклин Михайлов го преразказва в специална статия. Зарков също дава рецепта, все тъй носталгична – как да се върнел един велик отбор на великото си място. Може би след загуби като от Мура, да се прави "марш на скок", след боклукчийските камиони...
Като преднамерен син запалянко, /по преднамерен даже от Катон-младши в Римския сенат/, аз пледирам "футболният картаген" / нещо като футболното кремиковци/ първо да се сравни със земята и да се изгради наново, без сегашните отровни пушеци, от които почвата червенее. А за да бъда по-добре разбран, ще дам пример за отровен червен пушек, наподобяващ едновремешните уводни статии:
"И пак стигаме до неизбежното – какво да се прави?... Натиск срещу всички най-важни институции в държавата за решаване на казуса "ЦСКА". Управляващите трябва отлично да разберат, че социалният мир зависи и от моралното здраве на милиони българи, страдащи от гаврата с любимия "червен" отбор. Особено в контекста на приближаващите избори. Правителството винаги има начин да се намеси.... Търговският закон съвсем не е всичко и нещата се решават много бързо. Ако, разбира се, има съответната политическа воля."
Ясно нали – най-важните институции на държавата да не бързат да излизат във ваканция, преди да решат "казуса ЦСКА", пише почервенелият от пушеците гуру ГА. Навярно пак става дума за "онзи казус", подписан в една войнишка столова от трима партийни парвенюта... Това може ли да бъде на дневен ред другаде, освен в народното събрание на корейската народно демократична република?
Дори в пробващите се за нов европеизъм бивши югославски републики не може да се случи подобен дневен ред – откровена просия за връщане на някакъв член първи. "Посткомунизъм" не е някакво нелепо опредление като директивата, то може да се обозначи само с носталгията по "чопъра".
Затова толкова жалки изглеждаме и на терена, и във всевъзможните класации, особено извънфутболните. Но когато си създаден от илюзията за някаква вечна кауза, нормално е и да си безпомощен в даването на рецепти за спасяването.
Драго Драгоев, dragoi2010.wordpress.com
