„Отнеха ни купата от САЩ'94... Ако бяхме стигнали финала, може би щяхме да сме победители. Но съдбата така отреди, че един французин разплака цяла България."
Това изрече Христо Стоичков след връчването на футболните награди в Истанбул.
Христо Стоичков даде интервю пред "Код Спорт" по TV+, след като получи награда за особени заслуги към световния футбол на стилна церемония в Турция.
„Отнеха ни купата от САЩ’94. Тази ще я държа на видно място у нас. Действително е същата купа, но онази тежи малко повече. Ако бяхме стигнали финала, може би щяхме да сме победители, но съдбата така отреди, че един французин разплака цяла България“ - каза Камата.
„Едно голямо признание от цялата организация, от хората, които се погрижиха за това голямо тържество. Показаха уважението, което са имали към мен и в националния отбор на България, и в Барселона. На тържеството бяха поканени хора като Джон Тошак, Кристоф Даум, един от най-големите футболисти в Турция – Нихат. Голям престиж“, разказа пловдивчанинът.
Ако не сте гледали Световното през 1994 г., може да си помислите, че някакви зли сили са попречили на малката ни балканска страна да покори върховете на най-популярната игра.
Затова нека припомним какво се случи в онзи горещ 13 юли на стадион „Джайънтс" в Ню Джърси.
Полуфиналният двубой България - Италия се игра само три дни след фантастичната ни победа над Германия с 2:1. Докато „адзурите" на треньора Ариго Саки водеха сериозна подготовка, нашите киснеха в басейна на хотел „Скантикон" в Принстън. На всичкото отгоре, ден преди мача Димитър Пенев имаше рожден ден, стана на 49 години. Вместо да прави разбори и да разучава италианците, Стратега разнасяше напред-назад една тарга уиски и черпеше наред.
Още след първите 20 минути на мача се разбра едно - националният отбор на България няма изработен план как да бъде опазен Роберто Баджо, актуалният носител на „Златната топка". Той ни вкара два бързи гола, преди Стоичков да намали разликата в края на полувремето от дузпа. А след почивката френският рефер Жоел Киню не ни даде още една дузпа, когато Алесандро Костакурта игра като волейболист в наказателното поле след опит за центриране на Емил Костадинов. Италия победи с 2:1 и се класира за финала.
Това, накратко, е цялата история.
От една страна е истина, че организаторите на САЩ'94 нямаха интерес България да играе в последния мач за титлата. Каза го лично шефът на организационния комитет на Световното първенство Алън Ротънбърг, според когото подобен вариант би бил истинска катастрофа.
Ето вайкането му, запазено в архивите: „Българите първо елиминираха Мексико и сринаха цялата ни търговия с артикули за феновете. В САЩ живеят 12 милиона мексиканци, които тъкмо бяха почнали да купуват фланелки на националния си отбор. Само че спряха, след като сънародниците им отпаднаха. Същото ще стане и сега с многомилионната колония от италианци в САЩ, ако България победи..."
Истина е и това, че италианците вече бяха получили едно твърде силно съдийско рамо в четвъртфинала срещу Испания. Тогава унгарският съдия Шандор Пул не видя или се направи, че не вижда как Мауро Тасоти разби лицето на Луис Енрике с лакът. Именно испанската телевизия наля масло в огъня, след като Киню не отсъди втората дузпа: „Всичко е ясно! ФИФА не иска България на финал, защото българите не са привлекателен финалист."
Но каква световна титла всъщност са ни отнели, че нещо не е ясно?
Ясно е, че на Стоичков и до днес му се иска да беше извел България до първото място в САЩ'94. То и на нас ни се искаше, ама не стана. Само че, ако въобще са ни лишили от нещо, това е правото да изпълним втора дузпа срещу Италия. Която евентуално Стоичков щеше да вкара. А полуфиналът евентуално щеше да отиде в продължения и дузпи. В тях евентуално можеше и да победим. И да се класираме за финала, където - отново евентуално - да бием Бразилия, с Ромарио, Бебето и Дунга. Изобщо, всичко взе да става прекалено евентуално...
Но понеже няма с какво друго да се похвалим напоследък във футбола, и до днес човъркаме Жоел Киню и онази проклета дузпа. А през ноември ще честваме с най-големи салтанати гола на Костадинов във френската врата на „Парк де Пренс". Нищо, че оттогава вече измина четвърт век.
Впрочем ние, българите, все въздишаме по разни несбъднати неща от миналото. Вием на умряло, че без загубена битка сме загубили всичките войни. И отгоре на това нямаме дори едно пленено знаме в бой. Уж трябвало да сме на три морета, но днес сме само на едно (и то падна жертва на строителния тероризъм). Въздишаме, че са ни взели Беломорска Тракия, Западните покрайнини и Македония.
И титлата от САЩ'94 ни взеха, мръсниците...
