Вторник, 18 Април 2017 16:39
Оценете статията
(1 vote)

Денев на 67: Забравен съм, но пак идвам на "Армията"

Усмихнат и ведър, все едно е на 25, а не на 67 години. Посреща ме в компанията на Димитър Пенев и Красимир Борисов – тандемът, извел България до бронзовите медали на Световното в САЩ през 1994-та.

 

Рожденикът Георги Денев черпи с бонбони за здраве. Сядаме на Дървеното на „Армията“ – там се чувства най-добре, диша по различен начин. Така твърди.

 

Чувства се позабравен след операцията за смяна на тазобедрената става и инсулта, който претърпя преди години. Но това не му пречи да идва в Борисовата градина, където все още се намират фенове, които го познават и поздравяват.

 

За едни е Комитата, за други – Кучето, а за трети ще си остане онзи кумир, който беше един от основните двигатели в машината ЦСКА.

 

Пред Sportnamasa.com Георги Денев разказва за миналото, за настоящето и за бъдещето, което иска за себе си, за близките и за ЦСКА, разбира се.

 

Гордостта и успехите

Най-голямата гордост в живота ми са жена ми и моят син, който като мен се казва Георги. Той също е от ЦСКА и тренира на „Армията“, набор 2001 г. е. Играе ляво крило или ляв халф. Кръвта вода не става – няма друг отбор за нашето семейство, няма друг избор.

 

Започнах 1966 година в Кърпачев Ловеч и три години играх в „Б“ група. След това Пеньо Пецев, Бог да го прости, ме привлече в Спартак Плевен, с който играх в „А“ група. Престоях една година и след като отидох да отбивам военната си служба, се озовах в ЦСКА. Това са ми отборите в България. През 1979-та преминах в Етникос Пирея, където играх два сезона, а след това още два и в кипърския Арис Лимасол. Тогава не се сменяха много отборите, тъй като навсякъде имаше добри футболисти. Не е като сега. Сега да сте видяли голяма част от футболистите да ги разпознават по улиците и да казват: „Ей, този е еди кой си, добър футболист е“.

 

Доволен съм от това, което постигнах на терена, въпреки че бях много мачкан и потискан. Напук на всичко бях 10 години в ЦСКА и в националния отбор, а това наистина не е малко. Колко могат да се похвалят с подобно постижение?

 

С националния отбор играх на Световното първенство през 1974 година във ФРГ и тогава бях избран в идеалния отбор на първия кръг. Това стана след мача с Швеция (б.а. – 0:0 пред 23 800 зрители на „Райнщадион“ в Дюселдорф, 15 юни 1974).

 

Малко се говори и пише за това. Бързо се забравят хубавите неща, бързо забравяме хората. Трябва да има повече човещина, малко ни остана още да живеем.

 

Във визитката си Георги Денев има пет титли с ЦСКА и три спечелени Купи на Съветската армия. Статистиката показва, че за 10 сезона с червения екип е изиграл 237 мача, в които е отбелязал 78 гола.

 

За националния отбор на България има 49 срещи и 10 попадения, както и участие на Световното първенство през 1974 година в Германия, където взима участие и в трите мача на Лъвовете в груповата фаза.

 

Спомените и допирът с чужбина

Най-скъп спомен от спортния терен са ми мачовете срещу Байерн Мюнхен и Ювентус в евротурнирите, както и срещу Реал Мадрид на турнир в Палма де Майорка.

 

Станахме първи две години поред, Милян Милянич ме награди за най-добър играч на турнира.

 

След това влизам в автобуса, никой не ми обръща внимание, никой не ме поздрави. Но това е хорската завист, тъжно ми е, но… Не е правилно, бях на 20 години, а така не трябва да се постъпва с младите. Тогава в турнира, освен ЦСКА и Реал Мадрид, играха още Борусия Мьонхенгладбах и Майорка.

 

Милян Милянич ме покани да отида в Реал Мадрид, но тогава, в периода 1971-1973 година, това беше невъзможно, немислимо. След турнира в Палма де Майорка треньорът Милянич ми каза да остана там, но аз имах рода в България, тук бяха майка ми и баща ми, брат ми, братовчедите ми. Не знам какво щеше да се случи с тях. Честно казано, беше ме и шубе.

 

А Милянич ми каза: „Аз съм ти мама, аз съм ти тата! Избирай!“

 

До момента нямаше някой, който да е избягал, освен Теко Абаджиев. Времената бяха особени. Грешка беше на тогавашния строй, това създаде много проблеми и попречи не само на футбола, а и на целия ни спорт. Тогава на Запад беше различно, играеше се за сериозни пари, а тук за 1 700-2 000 лева, колкото струваше една волга. Франц Бекенбауер също ме навиваше да отида в Байерн, но нямаше как. С единия крак бях вътре, а с другия вън.

 

Имах възможност да играя в чужбина, но излязох твърде късно. Просто политическият строй тогава не позволяваше тези неща, нямаше как да се развиваме, да ставаме по-добри, да печелим пари на Запад и след това да ги инвестираме в България. Това за мен е голяма грешка, но вече е минало. Виж, при страни като Югославия, Полша и Чехословакия по онова време, беше различно – техните футболисти рано излизаха в чужбина.

 

Най-ценният ми гол е срещу Байерн Мюнхен на четвъртфинала за КЕШ. Вкарах го на Сеп Майер. Тогава отпаднахме от германците, но малко не ни достигна да ги отстраним (б.а. – 1:4 в Мюнхен и 2:1 на реванша в София), колкото и смешно да ви звучи. На реванша изпускахме положение след положение, а аз вкарах втория гол (б.а. – на 20 март 1974 година ЦСКА печели с 2:1 след попаденията на Божил Колев от дузпа и на Георги Денев). Тогава в редиците на Байерн Мюнхен имаше 7-8 национали, които по-късно станаха световни шампиони – Франц Бекенбауер, Сеп Майер, Паул Брайтнер, Ули Хьонес, Герд Мюлер…

 

В България исках да вкарвам голове постоянно, не можех да бъда посредствен и да играя отвеяно. Много голове съм вкарал и на Левски. На един мой рожден ден ги победихме с 1:0, а аз вкарах единственото попадение, беше мач за първенство – 18 април 1975 година. Направих си хубав подарък за празника.

 

По онова време ЦСКА и Левски бяха най-силните, по-добри от тях нямаше. Сега доста неща се промениха, малко този модел се разчупи, след като Лудогорец, Литекс, Ботев Пд направиха нещата интересни.

 

Преди години имаше много футболисти, които заслужаваха да играят в чужбина, но не ги пускаха. Сега е обратното – разрешават им, но никой не ги иска. Това е огромно падение за българския футбол. Гунди, Бог да го прости, Жеков, Якимов – всичките са ги искали в чужбина, но не са ги пускали. Но по-добре късно, отколкото никога. Сега да отидеш в чужбина, хората искат да имаш 30 мача за националния отбор, да си изявен спортист.

 

ЦСКА – преди и сега

Много футболисти са дали по нещо на ЦСКА. Футболът не започва и не свършва с нас, както и с други. Трябва да ценим малкото, това не можем проумеем. Щом хората ме помнят, щом все още се говори за мен, значи съм дал нещо и това ме радва. Дал съм нещичко на най-великия български клуб. ЦСКА ме изгради като личност, като човек, като характер, дължа много на този клуб.

 

Четирите букви означават много за мен и до ден-днешен, така ще бъде и до края на живота ми. Играл съм с много и срещу много добри футболисти. В ЦСКА тогава трябваше да счупи някой крак или ръка, за да влезеш да играеш. Такива бяха времената. По мое време Боби Станков все беше контузен и успях да заиграя на неговия пост. В ЦСКА играх с големи футболисти като Димитър Якимов, Димитър Пенев, Петър Жеков и т.н.

 

А в националния отбор се разбирах много с Христо Бонев – уникален футболист, който не може да се забрави. С Петър Жеков бяхме и си останахме много добри приятели. Той винаги ме е окуражавал и винаги ме е хвалил, когато съм играл добре. Аз също много го уважавам. В ЦСКА бяхме събрани много добри футболисти, в националния викаха по 7-8 от нас, което не е малко. Бяхме страхотен колектив.

 

Радвам се на Гриша Ганчев, че е човек, който дава много пари и иска да направи нещо. Дано успее. Малко по малко нещата тръгват. Толкова години само се рушеше, никой не заби един пирон. А сега се строи в Панчарево, подобрения има и на „Армията“. Преди години, по времето на Добри Джуров, като влезеш по алеята на стадиона, нямаше едно листо, нямаше прашинка, всичко беше подредено, блестеше. А сега…

 

Надявам се ЦСКА да има скоро успехи на международното поле. Искам ЦСКА да бъде клуб за пример, какъвто е бил винаги. Да възпитава, да отглежда млади таланти, да се захранва мъжкия отбор. В центъра на София, в Борисовата градина, трябва да свети, да си личи, че нещо е направено и нещо се прави. Като вляза на „Армията“ ми е винаги едно мило, дишам по друг начин. Идвам, стискам зъби и си трая, но няма кой да те погледне, да ти обърне внимание. Не е като на Запад. Там гледат с друго око на бившите си играчи, на легендите си.

 

За Левски, танковете и самоубийствата

Като ме освободи Паро Никодимов от ЦСКА през 1978/79 година, Иван Славков – Батето, лека му пръст, ме покани да отида в Левски. Тренирах два месеца на „Герена“, но така и не заиграх за „сините“. Славков тогава ми помогна да осъществя трансфера си в Гърция, за което съм му благодарен.

 

Тогава трудно можеше да се премине от ЦСКА в Левски и обратно. Беше немислимо.

 

Евентуалният ми трансфер в Левски беше стопиран по странен начин. Тогава бях псувал председателя на Футболния съюз – Крум Василчев. Той ме извика една сутрин при него и отидох в 9 часа. Секретарката ме прие, влизам и гледам на масата писмо до писмо.

 

Василчев ми казва: „Виж, народът се бушува, феновете на ЦСКА се бунтуват, не искат да отиваш в Левски“. И тогава хванах едно писмо, в което пишеше един войник от танковата бригада в Горна баня, че ако премина в Левски, ще слязат с танковете и ще блокират София. Друг пък беше писал, че ако стане този трансфер, ще се хвърли от петия етаж в блока си. Звучеше доста страшно и не исках да се случи нещо подобно. После се извиних на Василчев.

 

Добротата преди всичко

Не съжалявам за нищо в този живот. Каквото съм имал възможност, съм го направил и постигнал. Иска ми се да бъдем по-добри, да не сме завистливи, да не сме лоши. С тези хора, с които играх дълги години и бях съотборник с тях, искам да им пожелая да бъдат живи и здрави, да се радват на живота и да бъдат по-добри, по-лъчезарни и усмихнати. Животът стана тежък за всички в България. Дано нещата се оправят. как може някой да отиде да пребива стари хора и да им взима пенсията, с която свързват двата края!? Как дори може да си помисли? Аз не бих го направил. Това е вандалщина, това и низко, подло и гадно. Не сме хора, ей! В гнило общество живеем. В момента сме бедни, въшкари буквално.

 

Защо тая държава и правителство не помислят за възрастните хора? Ние също идваме след тях, след нас сте вие, младите. Има разни бизнесмени, управители на банки, които притежават апартаменти и дори цели блокове. Аз на държавата съм дал 250 000 долара като излязох в чужбина. 200 000 встъпителна сума и след това всеки месец по 50 долара. Получавах 1 500 долара заплата, а на 30 дни внасях по 50 в българското посолство в Гърция. Пълно унищожаване, ама на кой да се оплачеш тогава? На никой.

 

Как бих се оприличил с няколко думи ли? Добър човек съм.

 

Когато играех в Кърпачев Ловеч там бяха Денишев, Спасов – бащата на Ферарио Спасов, Любчо Пашанков, Колев и още много други. Никога не съм обидил никой, никой не е обидил мен. Играл съм в Спартак Плевен, където преминах от Кърпачев. Как пък един там не ми каза: „Копеле“ или „Селянин“. А бяха големи футболисти – Ченков, Пъшо Димитров… Правех на мравката път.

 

Като дойдох в ЦСКА, трябваше да променя характера си, тъй като тук е месомелачка. Ще те псуват, ще гледат с друго око на теб, докато не видят, че ставаш за този отбор, докато не станеш един от тях, от тази глутница, която беше силен отбор. Слаби в ЦСКА не виреят, само характери и то силни! И се промених – почнах и аз да псувам, да бъда по-агресивен. Човек без грешки, не е човек. Правил съм, но в името на отбора, в името на ЦСКА.

 

Наказвали са ме, но съм се учил. След това излизам, вкарвам един-два гола и всичко се забравя. Няма как, трябва да оцелееш.

 

Прякорите и Стоичков

Комитата ми е прякор още от дядо ми – така са му викали. После на баща ми и на брат ми, а сетне и на мен. Комитата си е прякор на рода. А Кучето ми го измислиха левскарите – като захапя и гоня до последно, ще гледам да подам, да вкарам гол. Много мразя да губя! Не можеш всеки път да биеш, но поне можеш да се опитваш. Друг, на който викат Кучето, е Христо Стоичков. Сякаш е взел всичко от мен, много си приличаме. Силен характер, борбен, непремирим. Да е жив и здрав!

 

Слуховете и подливането на вода

За мен се говореше, че много пия, че много пуша, но това не е истина. Това са само някакви слухове, пуснати от завистници и клюкари. Действително, черпехме се, но в рамките на нормалното, не така както го изкарваха някои. Иначе щях ли да бъда на ниво и да се задържа толкова години в ЦСКА и националния отбор, с който имам 50 мача? Едва ли. Щяха да ме изгонят на втората година, поне такива бяха порядките в ЦСКА по това време, дисциплината беше желязна.

 

Ще ти кажа още един случай. Един колега, на който няма да споменавам името, изпратил приятел при нашите в Ловеч. И той им казал, че Денев обръснал на попа брадата. И нашите ми се обаждат и питат: „Какво си направил бе, Гошо? Какво е това нещо, което си сторил?“

 

Може ли такава гнусотия по мой адрес? Идват в София и аз им обяснявам, че няма нищо подобно, че се кълна в тях. И още колко подобни случки съм имал, само и само да те потискат, да те натискат да не бъдеш на повърхността. Това не е правилно, не е човешко. И майка ми и баща ми разбраха, че това е била една скалъпена история.

 

На изпроводяк се срещаме с уредника на Музея на славата на ЦСКА – Александър Манов. „Много голям футболист, един от любимците на публиката по онова време. Помня как един ден беше нещо ядосан и вкара пет гола на Славия…“ Тук Манов е прекъснат от Георги Денев, който внася повече яснота за случката: „Не вкарах пет, бъркаш. Вкарах три, а ние бихме 6:0. Вярно, че бях ядосан нещо преди това, но не е това причината да играя по този начин. Аз винаги бях такъв на терена“.

 

Ето, това е Георги Денев на 67. Кучето, което мрази да губи и обича ЦСКА.

Подобни статии (по етикети)

Обратно в началото